За Мароко - Music Around

И славееви песни в цъфнала портокалова градина...

Мароко беше мечта преди почти 20 години – все си представях изречението: „А като бяхме в Казабланка…“
Първият опит се оказа неуспешен, но ни показа вълшебния Истанбул. Вече имахме две цели – Турция и Мароко. Турция се настани трайно в душите ни, но продължихме да преследваме магичното Мароко. След опити и опити да стигнем сами, ден след падането на визите за българи, наредихме маршрута.
Така една пролет започна нашето двуседмично пътуване из ония земи. Авиокомпаниите, които летяха тогава, бяха предимно италиански и испански, и за нас вариантът през Милано беше ок. Летището в Казабланка ни посрещна с огромна опашка за паспортна проверка, която продължи три часа. Три часа, в които всеки се опита да пререди останалите с аргументите, с които разполагаше – майка с три деца, болни, дипломати и т.н. Накрая, преодолели това предизвикателство, срещнахме местния гид, който ни закара в току-що реновирания след последните атентати централен хотел. Оказа се, че имаме седмица в Казабланка, докато се присъединят другите участници в приключението – канадци, за които Мароко също е било мечта. Първият спомен от града – джамията Хасан II на брега, извисяваща се и видима отвсякъде. Белите къщи навсякъде и този уютен южен хаос, който или приемаш, или отхвърляш. После дойдоха разходките по „Ла Корниш“ и кварталът „Анфа“, където Чърчил и Рузвелт пренаписват съвременната история, започват промяна в курса на водене на войната и така променят тортата на света.
Залези в океана на отлив, когато разбираш красотата на света.
Приключението продължи през Рабат, Мекнес, Фес и после на юг – към Маракеш. Канадското семейство – майка, баща и две дъщери и ние двамата в бус с шофьор, говорещ 5-6 езика. Оказа се, че човекът е от Агадир – мароканският Слънчев бряг, и сезонното му представяне е оставило дълбоки следи у приятелките му.
А ние се возим през пустини и планини и се сблъскваме с местната реалност. В ония години Мароко все още беше основна част от трасето на ралито Париж-Дакар, и постоянно ни подминаваха джипове с туби бензин на покрива, а Ахмет – нашият човек, обясняваше всяка вечер, че най-обича да паркира в пустинята – може навсякъде. Някъде там, във Фес, към екипа се присъдени и вторият мароканец – местният капацитет Рашид. Вярващ мюсюлманин с молитвена шапчица и белег на челото от молитви. Силно търговски ориентиран. Защото комисионната в този свят е свещена. Разбрахме тактиката още във Фес, след посещение в прочутите миризливи кожарници, където, честно казано, е невъзможно да се оцелее без щипка мента под носа.
Но във Фес бирата свърши и моята половинка самоотвержено, с две кафета от близкия Макдоналдс, се метна на такси в търсене на близък магазин с тъмна стаичка, в която продават алкохол. След тричасово смело приключение беше посрещнат в лобито на хотела от хитрия ни шофьор Ахмет и попитан с лукава източна усмивка – ама защо не казвате какво търсите?
След тази случка проблеми нямахме, а в замяна изслушахме теорията на Ахмет – шофьора, за отношението на тези мъже към живота и жените. Синтезирано то звучи така – защо ти е всяка вечер да ядеш кус-кус, като можеш да сменяш ястията.
Следва преминаване на планината Атлас и се озоваваме в палмовата гора, която обкръжава Маракеш.
Маракеш е магия с цветовете и енергията си. Приказка, в която веднъж попаднал, не знаеш искаш ли да продължиш или искаш да излезеш от нея. Всички инструменти на източните приказки са впрегнати – гълтачи на ножове, бълващи огън, гледачки, маймуни, змии … а ние търсим чейндж-бюрото, защото сме останали без местни дирхами.
Централният площад на Маракеш Джемаа ел-Фна е нещо, което наистина си заслужава да бъде видяно на залез – в разгара си.
На другата сутрин се впускаме из суковете на медината на Маракеш - сред мулета, натоварени с кожи или с празни каси от Кока-Кола и планини от подправки някак търсим нещо, което да си отнесем спомен вкъщи. Попадаме на истинска вехтошарница, в която се продават шапки-гнауа. А продавачът, освен, че има вид на излязъл от друга вселена, очевидно е на няколко цигари и нещо друго. На вратата виждам сянката на нашия „брокер“ Рашид, който чака да види ще има ли сделка, за да мине за „комисионата“ или да продължи към следващия дюкян.
А ние взимаме гнауа –шапката, но не ни достигат дирхами, и обещаваме да се върнем да доплатим. Това не спира брокера, който минава след нас за комисионната. Нрави…
А Джемаа ел- Фна се пълни и тази вечер – приказно отново, живо и искрящо. Днес си тръгваме с ритуална къна на ръката ми, фурми и още фокусници и омагьосани кобри плюс планини сварени охлюви … Точно както в клипа на Джими Пейдж и Робърт Плант.
На следващия ден, опознали медината, се връщаме при напушения продавач от вехтошарницата, който спокойно би могъл да бъде герой от „Междузвезди войни“, и се опитваме да закрием сметката. Той, обаче, няма спомен от вчера, но ние настояваме… Така, човекът в състояние на полет, получава още няколко дирхама.
А ние продължаваме пътуването нататък през прохода на връх Тичка висок около 2500 метра, където хълмовете се постлани с берберски килими, към Урзазат – мароканската столица на кино-индустрията. В местната килимарница ни обясняват как миналата седмица Брад Пит си купил килим за 10 хиляди евро и колко е изгодно. Усмихваме се криво и оставяме „колегите“ канадци да се чудят на арабската изобретателност.
По пътищата се срещат натурални туареги, с шалове с боядисани краища, и се сдобиваме с такива – все още налични вкъщи. А в Бени Мелал се случва да спим в цъфнала портокалова градина, където славеи пеят на изгрев. Истинско потапяне при Шехерезада.
Миланското летище и миланският дъжд идват като шок след тези две седмици в сахарската приказка.

Разбира се, за начало Пейдж и Плант от Джемаа-ел-Фна.
Tinariwen, макар и от Мали, много точно описват енергията на ония земи.
Още една Мароканска история от Пейдж и Плант.